На 06 ноември, дебютната книга на Биляна Савова ще посрещне първите си читатели. Но ОГЛЕДАЛО далеч не е просто книга. ОГЛЕДАЛО е пътуване. Към този, който реши да се вгледа в нея.
С всяко отваряне тази книга може да ви покаже различен образ и да ви върне различно отражение. Защото животът не е добре подреден разказ, който върви по права линия. Той е съставен от срещи, загуби, тела, места, пътувания, думи, мълчания, избори и онези кратки мигове, които понякога разбираме години след като са се случили.
Историята на ОГЛЕДАЛО започва преди близо 10 години и за нея Биляна разказва така:
„Всяка сутрин, когато се събуждам, вече повече от девет години, виждам една бяла книга... Стои в библиотеката ми с корицата напред, на място, покрай което минавам всеки ден... Толкова съм свикнала с присъствието ѝ, че понякога дори не я забелязвам, но тя винаги е там. И едва сега, когато до излизането на ОГЛЕДАЛО остава по-малко от месец, започвам да разбирам колко интересна е историята на тази книга и колко много неща е имало пред очите ми през цялото това време, без да мога да ги видя.
На корицата ѝ със златни букви пише „50 или до там и обратно“. Отдолу, съвсем сериозно, е написано „Приказен роман“. Вътре няма нито една история, нито едно изречение, нито дори една дума. Само бели страници и моят подпис, който съм оставила на първата от тях, заедно с датата 25.08.2017. Тогава навърших 50 години.
Тази книга беше един от трите подаръка, които получих от моите хора в списание EVA. Казвам „моите хора“, защото след толкова години заедно думата „колеги“ ми се струва твърде малка за онова, което ни свързва и до днес. Бяхме преминали през толкова много неща, бяхме работили, спорили, смели се, плакали, създавали, понякога почти живеели заедно, и те ме познаваха по начин, по който малко хора ме познаваха.
Подариха ми празна книга, един малък диамант и корица на списанието. Диамантът беше първият в живота ми - малък, красив, истински. От онзи ден е на врата ми и не съм го сваляла, а корицата беше за октомврийския брой на EVA, с моя снимка и с едно заглавие, което тогава ме развълнува, но днес ме кара да настръхвам: СИЛАТА Е С НЕЯ.
Помня любовта, с която бяха подготвили всичко, помня изненадата, сълзите, смеха, прегръдките. Помня и как взех химикалката и се подписах в празната книга, сякаш това беше най-естественото нещо на света - автор на приказен роман, в който още нямаше нито една написана дума...
Тогава аз самата едва започвах да разбирам как да продължа собствената си история… Защото в началото на 2017-а вече се чувствах като победител в преодоляването на множествената склероза, с която бях диагностицирана девет години по-рано. Бях преминала през толкова много изпитания, бях променила толкова много неща в живота си и някак бях започнала да вярвам, че най-трудното вече е зад гърба ми... че съм се справила... че знам как.
Но 2017-а беше и годината, в която смъртта реши да мине съвсем близо до мен. Толкова близо, че понякога и днес ми е трудно да намеря думи за онова време…
Само пет месеца преди рождения си ден бях загубила майка си и най-добрия си приятел. Двама от най-важните хора в живота ми си бяха отишли, а само месец след тяхната смърт аз самата бях легнала на операционната маса за сърдечна операция, която спаси живота ми. В рамките на толкова кратко време бях преживяла две истински смърти и една своя собствена, от която имах невероятния шанс да се върна.
Но имаше и още една смърт. Онази, която тогава може би най-трудно осъзнах – смъртта на една част от собственото ми его, което след всичко преживяно самò се беше провъзгласило за всезнаещо. Едно его, което беше започнало да бърка натрупания опит с мъдростта, преодоляването на трудностите с непобедимостта и увереността в себе си с убеждението, че вече знае отговорите на всички въпроси... Именно тази част от мен трябваше да си отиде, защото, ако беше останала да управлява живота ми, рано или късно щеше да ме погуби. И за всичко това ми помогна смъртта...
Днес знам, че жената, която излезе от онази операционна, не беше същата, която беше влязла в нея, и не само защото тялото ми беше преминало през огромно изпитание, а защото заедно с него се беше разтърсило всичко, което дотогава смятах за сигурно... Животът ми, времето ми, близостта, загубата, любовта, смисълът на толкова много неща, за които преди това бях имала готови отговори.
За тези събития разказвам в ОГЛЕДАЛО, както и за още много други, които през последните години ме връщаха отново и отново към един и същи въпрос: коя съм аз след всичко, което ми се е случило, и още повече - коя съм аз във всичко, което ми се е случило?
Но тогава, през август 2017-а, нямах нито въпросите, нито отговорите, които имам днес. Имах една празна книга, един диамант, който сложих близо до сърцето си и една корица, на която пишеше, че силата е с мен.
Колко странно е времето... Колко различно изглеждат нещата, когато ги гледаме от дистанцията на другия му край. Тогава приех тези подаръци като огромен и много мил жест на обич, като нещо, което моите хора бяха измислили, за да ме зарадват, да ме разсмеят, да ми покажат колко съм важна за тях. И това ми беше напълно достатъчно. Не съм търсила знаци. Не съм виждала пророчества. Не съм си представяла, че един ден ще напиша книга...
Днес, почти десет години по-късно, когато до излизането на ОГЛЕДАЛО остава по-малко от месец, гледам тези три подаръка и не мога да се отърся от чувството, че тогава някой много нежно ме е побутнал към бъдещето ми. Празната книга ми казваше: има още какво да напишеш... Диамантът, който оттогава стои до сърцето ми, ми напомня за онова, което може да се роди под огромно налягане, за да разкрие красотата си. И корицата… Онази корица с думите „СИЛАТА Е С НЕЯ“, които тогава приех като комплимент, а днес чета съвсем различно.
Силата невинаги изглежда като сила, когато я преживяваш. Тя често изглежда като страх, като болка, като безсилие, като невъзможност да станеш от леглото, като сълзи, които не можеш да спреш, като още един ден, в който просто продължаваш да живееш. И чак много по-късно разбираш, че тя е била там.
Вярвам ли в пророчества? Вярвам. Но още повече вярвам, че има неща, чийто смисъл не можем да разберем в момента, в който ни се случват. Вярвам, че понякога хората около нас виждат нещо, което ние още не сме способни да видим в себе си. Вярвам, че ни подаряват не просто предмети, а доверие. Подаряват ни възможност. Разтварят пространство. И понякога са необходими години, за да разберем какво всъщност сме получили.
Моите хора от EVA ми подариха празна книга, когато навърших 50 години, а аз просто я подписах. После я поставих в библиотеката си, с корицата напред, и продължих да живея. И тя остана там, пред очите ми... Всяка една сутрин, през всичките тези години, през всички промени, през всичко, което ми предстоеше да преживея и което тогава дори не можех да си представя.
Преживях още много неща. Срещнах още много хора. Разделих се с други. Променях се, грешах, започвах отначало, губех и намирах, учех се да приемам онова, което не мога да променя, и да променям онова, което зависи от мен. Пишех, спирах, връщах се, изтривах, започвах отново, докато постепенно историите ми не започнаха да се подреждат в книга.
И ето ме днес - на прага на излизането на ОГЛЕДАЛО от издателство Colibri Books, с малкия диамант на врата, със същата бяла книга, която всяка сутрин продължава да стои пред очите ми… И с огромната благодарност към хората, които преди девет години ми подариха нещо, чийто смисъл разбрах по-късно.
Помислете си - колко хубаво би било да можем да се върнем назад, само за миг, да застанем до човека, който сме били в някой особено труден момент, и да му прошепнем, че животът му няма да свърши там, където той си мисли и че предстоят още толкова много неща, които днес дори не може да си представи! Или пък не е необходимо… Защото понякога някой друг го прави вместо нас - с една празна книга, с един малък диамант и с няколко думи…
А бялата книга?
Тя още е празна.
И мисля, че така ще си остане.
Защо ви разказвам всичко това? Защото днес, почти десет години по-късно, и аз ви давам тази възможност с една празна книга. Тя е част от специалното издание - кутията на ОГЛЕДАЛО: две книги и 33 срещи със себе си.
Едната е моята, вече написана. Другата е празна. Вашата.
Аз мога да разкажа моята история,
но само вие можете да напишете своята.“
снимки Биляна: Тихомир Рачев за сп. EVA (2017)